 |
Име: Андрей Басат Възраст: 47 Пол: мъж Град: София |
Драги журналисти,
За пореден път ставаме свидетели на тенденциозно и непрофесионално отношение от ваша и от страна на отговорните институции спрямо футболните привърженици и в частност към тези в България. Нещо повече - вчера бяха погазени правата на български граждани, на граждани на ЕС и това бе извършено от страна на представителите на друга държава от ЕС. Всичко това се случва под напълно безучастния поглед на българския консул в Гърция, на медиите и на държавните институции, от които се очаква да вземат адекватни мерки, така щото правата на българските граждани да бъдат подобаващо защитени.
Не само че автобусите с фенове, пътуващи за волейболния двубой между ЦСКА и Ираклис (Солун), не са допуснати да влязат в града, а и на феновете, възпрепятствани да посетят спортното мероприятие, не е изтъкната каквато и да е причина за това от страна на представителите на гръцката полиция. След като е информиран за случващото се, консулът ни в Гърция не реагира по никакъв начин и не търси решение на проблема. Казва им просто, че полицаите нямат право да ги задържат и че щял да направи каквото може. Консулът е информиран и за това, че онези групи български привърженици, които са пътували за волейболната среща с лични автомобили, са били причаквани в района на залата от групи фенове на Ираклис, били са заплашвани и гонени. Консулът обещава, че ще се погрижи и за това, но в крайна сметка реакция няма и българските граждани не получават никаква защита.
Феновете, които са пътували няколко часа, са принудени да се върнат към границата, отново без обяснения от страна на представители на полицията. На гръцко-българската граница нашите граждани са посрещнати от гръцки жандармеристи. Българските фенове вече са слезли от автобусите, а провокативното поведение на гръцките жандармеристи логично води до ескалиране на напрежението. Следват грозни сцени - гръцката жандармерия използва сълзотворен газ и бие безогледно: мъже, жени и деца на по 14-15 години, които са пътували със знанието и съгласието на родителите си, под попечителството на по-възрастни фенове. Стига се дори до това, че е обгазен и граничен служител от българска страна.
За всичко това българското общество е информирано в една от новинарските ви емисии с едноминутен анонс. Пропускаме факта, че водещата чете написания й текст без елементарно вникване в същността му и уведомява зрителите, че привържениците на волейболния ЦСКА не са допуснати до стадиона. За нейно сведение (както и за тези, които са изготвили новината) волейболните двубои вече рядко се провеждат на стадион, като предпочитаните за целта места са спортни съоръжения тип зала. Оставяйки настрана този факт, необяснима е липсата на реакция от вашата медия, която в редица по-маловажни случаи е проявявала дори прекомерна активност - телефони до една, втора, трета институция, търсене на директен контакт с журналист на мястото на събитието, търсене на мнение от страна на полиция и т.н. Сега имаме случай на погазени права на български граждани, на граждани на Европейския съюз, а реакция няма - нито от ваша, нито от страна на съответните български институции.
Разбира се, осъзнаваме, че живеем в България и сме свикнали на подобно отношение - на крайна незаинтересваност, на липса дори на адекватна реакция в такива случаи както и дори на откровено манипулативно отразяване на дадени събития. Във въпросната новина, прочетена от вашата водеща, тя завършва с информация за арестувани фенове, които били откраднали стока от бензиностанция и дори не стигнали до Солун - случка, която няма нищо общо с трите автобуса български привърженици, подложение на терор от страна на гръцката полиция. Не се споменава, обаче, нито дума за това, че се нарушава основно право на свободно движение на всеки гражданин на обединена Европа в границите й. Естествено, появиха се няколко версии за поведението на гръцките власти. Ако гръцката полиция се опасяваше от стълкновение с чакащите в засада местни фенове, защо не бяха взети адекватни мерки и спрямо тях? Ако капацитетът на залата не е позволявал допускането на всички гостуващи фенове, защо срещата се е състояла в тази зала? Ако не е имало достатъчно билети за гостуващите привърженици, защо това не бе обявено по-рано? Ако българският консул в Гърция е бил известен за всички тези проблеми поне от няколко души още в рамките на деня, защо не е реагирал адекватно? Все въпроси, на които осъзнаваме, че няма да получим отговор, но държим все пак да зададем.
Осъзнаваме също така, че ще пренебрегнете този наш протест срещу апатичното отношение на българските институции, срещу крещящата липса на професионализъм от ваша страна и срещу тенденциозното отразяване на всяко конфликтно събитие, в което участват футболни привърженици. Осъзнаваме, че вие ще си останете завинаги кукли на конци, неспособни да изразят гражданска позиция, неспособни на нищо друго, освен папагалско повтаряне на писан текст, отдадени единствено на евтини сензации и евтини манипулации.
Отвратени сме от жалкото подобие на институции в България, които нямат смелостта и доблестта не само да защитят собствените си граждани (които плащат заплатите им със своите данъци), а дори са готови да позволят гаври, подобни на вчерашната, в името на собственото си спокойствие и откровен непукизъм. Готови са дори да приемат, че техни гранични служители ще бъдат обгазявани от чужди полицаи в името на някакви криворазбрани добросъседски взаимоотношения. Осъзнаваме, че изразяването на гражданска и институционална позиция, на национална позиция, не е приоритет за българските властимащи. Осъзнаваме, че дори са готови да преследват собствените си граждани, които са готови да изразят такава.
Осъзнаваме всичко това, но държим да ви кажем, че ние сме тук и ще бъдем тук. Завинаги. С нашата любов, с нашата вяра, с нашите сърца. Защото ние сме това, което обичаме. Вие сте това, което работите.
UltrasOfTheWorld.com & Ultra-Tribune.com
В същото това време, докато на вас ви се случва Животът, в гр.Аугсбург, Германия, едно момче на 20 години гледа как животът му изтича като пясък в шибан пясъчен часовник. Минутите му са затворени в четирите стени на болницата и отвсякъде чува метафизичното тиктакане на черни часовници, които отброяват времето наобратно... Неговият свят се е свил до размерите на тази стая, до размерите на собственото му, атакувано от болестта тяло, до размерите на хранопровода му, където го е ударила болестта. До него сигурно седи майка му и гледа безпомощно страха в очите на детето си. Всичките сълзи на света не могат да изпишат болката й, няма да й стигнат два пъти по толкова, за да оцелее, ако Христо не пребори болестта. Приятелите му правят геройски усилия да съберат нужните 47.000 евро възможно най-бързо, защото от материала в новините вчера докато прочетете това, времето на Христо ще е намаляло с 24 часа. А за него е важна всяка минута...
В същото това време някакви отрепки, изпълзели от всякакви села и паланки, звънят по телефона и лъжат баба ви, взимайки й спестяванията, за да купуват после с тях кюфтета на гнусните си мастии и да щракат с пръсти на масата на фона на която-и-да-е чалга. В същото това време държавни чиновници лапат пари откъдето могат да докопат, а политици, които не могат да си напишат правилно името, строят къща след къща по всички видове крайбрежия. В същото това време, когато на вас ви е гот, а на Христо – не съвсем, държавата престъпно опитва да се изниже по терлици. Това не й е за първи път, правила го е и преди, продължава да го прави и днес. Държавата е курва, която не се грижи нито за родителите си, нито за децата си. Държавата не желае да инвестира в собственото си бъдеще, защото статистиката ясно говори, че Христо Боев е бъдещ коректен данъкоплатец, но на държавата явно не й пука за него. Той е студент, първи курс архитектура в УАСГ. Държавата предпочита да инвестира в изначално мъртви проекти, които, обаче, ще й донесат моментални индивидуални комисионни под масата.
Сами сте, момчета и момичета, сами СМЕ. Бог явно си има други задължения, а Бойко Борисов просто не може да огрее навсякъде. Ако вие можете да чакате следващия Коледен концерт, за да пуснете благотворителен sms, от който да нагрухат мобилните оператори, то Христо Боев не може да чака. Докато четяхте тези редове, минутите му намаляха с още 5. Затова – препишете си надлежно данните за банковата сметка по-долу и се изстрелвайте към най-близкия клон на която-и-да-е банка.
Ако ние не (си) помогнем, няма кой. Кур за държавата, живот за Христо!
Валентина Василева Боева (майка на Христо)
ОББ Банк, клон гр. Тетевен
BG77 UBBS 8002 10157 65218
BIC код на банката: UBBS BGSF
Bordeaux have scored 52 and conceded 35 goals so far and their top player, Marouane Chamakh will surely like to add some more goals to his account. In his latest interview for girondins.com he admits that the final weeks of the season are a bit hectic and players feel a bit tired, but he believes they will be able to pull the final task off. He states everyone is aware of what they’ll have to face tonight, but the belief is Nice will approach this match rather relaxed and expecting the end of the season. Manager Laurent Blanc won’t be able to count on the services of first choice goalkeeper Carasso (adductors), Keita (shoulder), Diarra (suspended), Fernando, Planus and Gourcuff. Placente and Saivet will also be left out of the squad.
Nice (15) don’t have anything to play for – they are not threatened by relegation, so I wouldn’t expect them to enter this match with some special motivation and risk injuries in the very end of the season. On the other side the visitors and still current champions of France, Bordeaux, have no other option but to play for 3 points in order to secure European Cups encounters after the season. Even if they lose all 3 remaining matches, Nice won’t be relegated to League II. As all player in the end of the season, hosts are also tired. In addition, manager Eric Roy will have to find the best substitutes for Apam, Bagayoko, Bamogo, Cid, Digard, Pote (all injured). The match will also miss Adu, Moreau, Quansah.
Out of the 12 matches between these 2 teams, 8 have ended with less than 2,5 goals scored. So odds that tonight they won’t score 3 or more goals are pretty good. I’d go thou with a win for the visiting side.
Match date: 2010/05/05
Pick: 2
Odds: 1,95
Bookmaker: bet-at-home
Website: www.bestbettips.com
„...и после минавате през нашия офис и си взимате пратката, просто е”, уверява ме служителката на UPS. Когато ви кажат „Просто е”, в 99% от случаите можете да бъдете сигурни, че ще ви се наложи да отсъствате цял ден от работа и да се въоръжите с мега дози търпение. Забравяйки за това златно неписано правило се мятам на едно такси до Аерогара София с намерението да освободя поръчаната от мен пратка от митницата в обедната си почивка.
Движим се сравнително бързо, таксиджията е голям пич, бъбрим си, той минава през циганската махала при Слатина, за да избегнем задръстванията по централните булеварди и улици. Имам в главата си начертан план – освобождавам пратката от митницата и със същото такси минавам да я взема от офиса на UPS.
Пристигаме на летището. Казвам на шофьора да ме почака и да не спира апарата, „все пак всички работим за пари”, подмятам философски и слизам. От разговора ми със служителката на UPS по телефона помня, че трябва да отида в 12-та стая, да ми издадат някакъв номер, да попълня митническа декларация, да платя някакви дребни пари и да отида да си взема пратката. Влизам в сградата на митницата. Няма много народ, това ме обнадеждава. Търся стая 12. Има само гише 12. Питам на него. „За стая 6 сте” и ми посочват вратата вдясно. Чукам и влизам бавно, за да не стресна евентуално изпадналите в петъчна летаргия лелички. Служителите вътре са трима – Бизона, Джон Малкович и Благонравния чичко. С два бързи въпроса се ориентирам, Джон Малкович ми дава формуляр за попълване, за да получа EORI номер, което явно е първата стъпка. Попълвам формуляра без затруднения. Връщам се и Благонравния чичко ми махва да отида при него с формуляра. „Ела след 10-15 минути”, вика ми. „Ама аз такова... с такси съм...”, обяснявам и си придавам възможно най-овчата физиономия. „Принципно тия неща стават за няколко часа...”, дискретно ми намеква Благонравния чичко. „Ще се върна след 15 минути”, изпреварвам лошо развитие на събитията аз.
Тук е моментът да ви обясня – ако не сте жена с големи цици или с дупе като детско барабанче, които майсторски да размахвате из митницата, вземете си от вкъщи четирите тома на „Война и мир”: първият ви е за четене, на останалите ще седите в чакалнята. Защото, естествено, места за сядане няма. Ако сте овладяла до съвършенство и езика на тялото като неизбежен елемент от флирта, нещата могат да се затворят и в рамките на час и половина... Ако не отговаряте на горното описание, остава ви само една възможност – преглъщате усилено всички язвителни забележки към системата, които ви идват в съзнанието и си придавате... овчи вид. Малка, заблудена овчица, която просто иска да си свърши работата и да върви да пасе другаде. Бъдете учтиви – това е задължително условие (дори и да имате циците на Доли Партън и устните на Анджелина Джоли). Ако не са ви научили на вежливост в училище, това е моментът животът да ви научи.
Убеден, че взимам мистичния EORI номер от Благонравния чичко, попълвам декларация, плащам и си взимам пратката, оставям шофьора на таксито да ме чака. Връщам се в митницата. Пред стая 6 чака възрастен човек с вид на герой от „Семейство Адамс”. „Откога чакате?”, питам. „От около два часа”, отговаря дядото. За мен 15 минути, за него 2 часа... Влизам. Благонравният чичко ми посочва Джон Малкович, който ми подава готовия документ. Казва ми, че трябва да попълня митническа декларация на „двете бюра извън сградата на митницата”. На излизане се разминавам със засукана брюнетка с модерна прическа на черта, обувки на висок ток, черни дънки и бяла блузка с деколте, опасано с жабо. Бизона, Джон Малкович и Благонравния чичко са зомбирани моментално, докато Жабото почуква преднамерено неуверено с възтънките си токчета към тях. Ако можех да вляза в главите им и да запиша на лента какво си мислят, би се получил доста приличен порно филм с малко реплики (в началото) и много животински секс с поне троен хепиенд.
Двете бюра наистина са отвън, в една малка барачка вляво на излизане от митницата. Вътре седят Трите Грации. Казвам го без нотка на ирония, защото тяхната помощ ускори процеса по освобождаване на пратката до максимум и ми спести допълнителни разходи по таксито. Грация 1 и Грация 2 са на около 50 години и тракат уверено по клавиатурите на застаряващите си компютри. Грация 3 явно е шефката на импровизирания офис на оторизираната за дейността фирма и тя ме посреща на вратата: „За какво сте вие?”. Обяснявам. „Ще трябва да поизчакате”, казва ми с учтива усмивка. Преди мен са един младеж, който изглежда като дивелъпър от Габрово и току-що завършила студентка от Американския университет в Благоевград. Тя ме поглежда през стилните си очилца и се усмихва леко. Бърз анализ: 57кг. живо тегло, сутиен чашка С, дрехи от Bershka, Ninka, обеци от Tally Weijl и симпатичен годежен пръстен на лявата ръка. Чакам 20 минути. Смятам ги по 18 стотинки престой. Нищо сериозно, така и така взимам пратката след малко.
Идва моят ред, дивелъпърът от Габрово се изнася, студентката от Благоевград сяда при Грация 1, а аз при Грация 2. Поздравявам, питам глуповато дали й трябва и лична карта, подавайки известието от UPS и бланката с EORI номера. Подмятам небрежно, че е бая жега и не завиждам на шофьора на таксито, който ме чака навън в колата. Грация 2 ме поглежда ококорено и вика: „Ама идете да го освободите, вие имате поне още час и половина работа...” Преборвам сравнително бързо шока от тази новина, благодаря и излитам. „Сори, пич, ще трябва да приключим курса”. Той ми връща ресто и ми дава визитка да му се обадя като свърша, че ще е в района сигурно и може да ме върне до центъра. Връщам се в барачката. Седя и се оглеждам – стари химикалки по бюрата, на стената - часовник с Мечо Пух. Грациите тракат равномерно по клавиатурите, приспива ми се. Единствената сигурна стойност тук са 18-те лева, които се оказва, че ще трябва да платя. Митническата декларация е готова, дават ми я, придружена от някаква дискета. Дори не ми остава време да помисля кой, по дяволите, все още ползва дискети в днешно време, защото Грация 2 любезно ми обяснява какво трябва да направя СЕГА. Трябва да платя ДДС върху пратката на гише на Unicredit (в митницата) и след това най-вероятно да изчакам докъм 17:30ч, защото тогава най-вероятно паричният превод ще бъде потвърден и пратката ще бъде освободена. Стрелката на часовника неумолимо пъпли към задните части на Мечо Пух, затова благодаря на Трите Грации за допълнителните съвети и се отправям обратно към митницата.
Междувременно започвам да се чудя: цената на продукта беше 28 долара. Платих малко над 62 заради shipment-а от Щатите. Защо, по дяволите, да ми се налага на мен да търча по митницата, да си губя времето и нервите, а не UPS да свърши тази работа вместо мен и да ми достави пратката до вратата с усмивка на уста. Добре, че освободих таксито...
Влизам отново в митницата. Касите на Unicredit са вдясно. Опашка няма. Подавам едното копие от митническата декларация, прибират ми още 9 лева и 1 стотинка. Обръщам се към последната „спирка” – гишетата на митническите служители... Колко ли бързо работят те? Анатомията на тази страна от помещението е доста специфична – от четирите прозорчета винаги е отворено само по едно. Ако сте си забравили „Война и мир” вкъщи и ви доскучае след първите 30 минути безрезултатно висене като сопол, можете да си поиграете на „Познай гишето” – разбира се, става дума за това да отгатнете кое ще бъде следващото прозорче, което ще се отвори.
Пред мен на опашката са един младеж с риза, тип „хавайска”, но с механични мотиви (стилизирани зъбчати колела) и дихателно надарена жена на около 30, с черен панталон, прилепнала по тялото сива блузка и гол корем. Познайте кой мина през гишето като експрес през селска гара... Ели или Еми от DHL, явно така се казваше въпросната мадама, защото така се обръщаха към нея митничарите иззад стъклата, запотявайки очила и подмятайки полу-пристойни въпроси относно това, с което тя би трябвало да запълва свободното си време. Ели-Еми от DHL не успява да умори дори едното си краче, наведена над гишето, когато тракват няколко печата, а един от митничарите излиза от забранената за външни лица зала, само за да я огледа изотзад, минавайки уж по някаква работа покрай нея... Ели-Еми от DHL заминава с надлежно подпечатаните манифести (някакъв тип необходим документ), а митничарите я изпровождат с влажни погледи, докато Хавайчето напразно се опитва да привлече вниманието им, поклащайки вързаната си на конска опашка коса.
Продължавам да чакам. Поглеждам към стая 6. Дядото продължава да чака отвън. Вратата се отваря и избълва Бизона и девойката с жабото. Тя стиска уверено наръч документи и припка пред него със закачлива усмивка на уста, обръщайки се от време на време, сякаш да се увери, че той я следва неотлъчно. Явно Бизона е приел присърце нейния „спешен случай” и е взел нещата в свои ръце (с надеждата да вземе и нея в свои ръце) и ще я пренесе на широките си плещи през цялото бюрократично блато. Говори й уверено, когато минават покрай мен, от нея се носи Covet Pure Bloom на Sarah Jessica Parker, от него осезаемо блика тестостерон. Междувременно отнейде са изпълзели дивелъпърът от Габрово, някакъв турбо-гъзар от Перник с жълти шапка и обувки (инстинктивно поглеждам през прозореца към паркинга, търсейки паркирания голф), кисел наркоман и екстремно епилиран мускулест служител на TNT (най-вероятно име: Павел).
Чакам още. Започвам да крача от гишетата на митницата до касите на Unicredit. На петата „дължина” се замислям колко ли пътуват парите ми от единия до другия край. Отговорът е: девет крачки. Точно толкова е разстоянието между касите на банката и гишетата на митничарите. Девет крачки, които в тази мини-вселена отнемат приблизително толкова, колкото е необходимо на дивелъпърите в моята фирма да разработят средно сложна функционалност на системата ни: около 20 човеко-години.
Доскучава ми. Приближавам гишето и леко побутвам Хавайчето, за да се отмести. Срещу мен се опулва митнически служител на моя възраст, с крайчеца на окото забелязвам на компютъра му надпис „LEVSKI”. Егати късмета! Точно, когато си мисля, че съм загубен заради клубната си принадлежност, става чудо. От залата, забранена за външни лица, излиза Грация 3. Явно съм бил достатъчно вежлив, защото се приближава до мен и казва, че ще мина по-бързо. Поглежда назад към чичка с прошарена коса и ме посочва. Той кимва и ми махва през прозорчето на гишето. Подавам документите и той ми казва „Сега изчакайте”. „Друго не съм й очаквал”, мисля си, но не му го казвам. Отстъпвам няколко крачки назад, за да дам път на собственик на малко магазинче (или компютърен клуб) в Попово, но прозорчето се затваря пред него.
Разговорът между девойката с жабото и Бизона привлича нови герои. На сцената се появяват двама, явно охрана. Единият прилича на Питбул от филма „Доберман” на Ян Кунен. Другият е висок, тип „италианец от Падуа”, когото аз моментално кръщавам Маурицио. Питбула и Маурицио минават тежко покрай Бизона и Жабото, той им кимва, а те се опитват с поглед да разтворят жабото. Явно „нещата ще станат по-бързо”, Бизона омайва Жабото и се усмихва не-загадъчно. Дивелъпърът от Габрово пуфти изнервено, вади новия брой на Maxim от раницата си и отваря списанието на ясно-кои-страници. Хавайчето продължава ожесточено преговорите с Левскаря от другата страна на стъклото, дядото продължава да стои пред стая 6, а магазинерът от Попово безуспешно опитва да улучи вярното гише за петнайсти път.
Вдясно от мен се размърдва епилираният Павел от TNT. Явно познава Маурицио, защото с тежка, но същевременно бърза крачка се отправя към него. Маурицио също го познава, ееееее, к’во става, бе, пич и т.н. Павел премества манифестите под другата си мишница и логично пробутва темата за фитнеса. Маурицио се оплаква, че разтегнал трапецовидния мускул на последната тренировка. Ще се просълзя. Питбула снове напред-назад като неотлъчно следи с поглед Бизона и Жабото. Бизона тропва на прозорчето на Левскаря, той излиза отвътре, взима документите на Жабото, изчезва за малко и след пет минути й ги връща. Бизона и Жабото напускат сцената, след тях крачи Питбула, следващ от близко разстояние шкембето си.
Леко се изнервям, не знам защо. Чичката, дето ми взе документите, излиза за десети път и минава покрай мен. На сцената влиза възрастна лелка с боядисана в червено коса, най-вероятно дребна земевладелка от Куртово Конаре. Има големи цици, но не са от правилния времеви тип (т.е. с леко изтекъл срок на годност са), така че няма да й осигурят бързо минаване през всички инстанции. Студентката от Американския университет изниква отнякъде, минава покрай мен с пакет в ръка и се отдалечава с усмивка извън района на митницата. Честито! Ние, дето нямаме цици, ще покибичим още малко. Дивелъпърът от Габрово е заковал списанието на определена страница и седи с една ръка в джоба. Уплътнява си времето. Пернишкият гъзар снове между хората и набива нервозни кюфтета в питка. Прозорчетата на гишетата следват неуловимия си алгоритъм, а на помощ на магазинера от Попово идва жена му. Дори и с дружни усилия те не успяват да разгадаят секретния шифър на прозорчетата, а поради факта, че тя в гръдната си обиколка го е взела малко на „без коз”, нямат никакъв шанс да привлекат вниманието на митническите служители. Лелката от Куртово Конаре излиза от стая 6 и с доволна физиономия минава покрай дядото, който продължава все така да чака. Очевидно й предстои челен сблъсък с реалността и вероятно прекарване на нощта на пейка на аерогарата.
На часовника ми Jacques Lemans времето показва, че стрелките на часовника на Трите Грации безмилостно са пронизали дупето на Мечо Пух – свещеният час 16 в петък следобед предвещава само лоши неща на увисналите като сополи опашкари. Но... От залата на митничарите излиза Чичката за 11-ти път, тръгва да минава покрай мен, поглежда ме и... О, чудо! „Как се казваше ти?”, пита. „Андрей”, отговарям с надежда и леко спаружена усмивка. Той се шмугва обратно в неговия си хабитат, отваря след малко прозорчето (магазинерът от Попово и жена му пак не успяват да улучат, обсадили са двете съседни гишета в този момент) и ми подава заветната хартийка. „Извинявайте за забавянето, ама... знаете как е...”, казва ми. „Знам, знам”, отговарям, „Благодаря, приятен уикенд” и си бия камшика.
Обаждам се на таксито от визитката, момчето е наблизо в момента, идва и ме взима. Минаваме през офиса на UPS, където им оставям още 12 кинта, за цесията или както там му викат на тъпото известие, че ме чака пратка при тях. На връщане към офиса бистря заедно с шофьора цялата ситуация. Неизбежно стигаме до извода, че щеше да ми струва по-евтино (изчислено във време и пари) да бях черпил някоя едрогърда колежка един обяд, за да дойде с мен до аерогарата и да свършим работата както трябва – за максимум един час... Минаваме покрай Маурицио и Павел, които си проверяват взаимно твърдостта на бицепсите и се понасяме по прашните булеварди към циганската махала край Слатина, към Сточна гара и към офиса. Леки облаци по небето загатват, че скоро ще вали. Бойко Борисов ме гледа от един билборд. Мисля да му се обадя тези дни, да го питам едно нещо за митницицата...
Поуката е една - ако имате работа за вършене в митницицата, носете си цици. Ваши собствени или под наем. Без цици няма да ви стане работата...
Радикалното говорене никога не е било толкова слаба изходна позиция за аргументационна еквилибристика колкото днес. Впрочем, радикализмът като житейски подход принадлежи по-скоро на историята и прилаган в началото на XXI век носи повече негативни асоциации и по-малко шанс за постигане на поставените цели. Та. Избирането на радикалния дискурс автоматично и неминуемо води до капсулиране и позициониране на събеседника на полярен принцип, т.е. най-общо казано в неопределеното „отсреща“. Самата опозиционна двойка като такава не е нищо скандално. Скандално е, обаче, когато говоренето няма конкретен адресат и опозиция не е търсена, а в същото време се появяват някакви доброволци и, на уличен език, се „набиват“ между пословичните шамари. Такъв е и случаят с набедения за по-черен от Дявола и за откровено клонящ към расистко бялото журналист Калин Руменов.
Високата глаголна температура е от голямо значение за качеството и най-вече за динамиката на текста. В статиите на Калин Руменов думата „циганин“ и нейните производни са с такава висока температура, че доведоха (по всички закони на физиката) до раздвижването на неправителствените правозащитни частици и те се заудряха една в друга с такава сила, че, както би казал един приятел от Перник, „бобО заврé“. Интересното в случая е, че изказът на журналиста беше насилствено радикализиран, образът му беше демонизиран максимално, а зад тъмните му очила мнозина внушаваха на страничните наблюдатели оформени като свастика зеници. Накратко – извадиха му перото от ръката, тикнаха на негово място добре подострен нож на Вермахта, плиснаха върху му кофа кафява боя, за да бъде ризата в съответния цвят и с добре премерен шут го засилиха по оста „добро-лошо“, натиквайки го между притеснения образ на ранния Хитлер и този на силно запотения Гьоринг. За капак, издърпаха за ушите от гетото целокупния образ на Онеправдания Ром и го опнаха срещу нащърбеното от употреба острие. И докато Калин Руменов примигваше като катерицата от „Ледена епоха“, опитвайки се да осъзнае какво е станало току-що, консолидираните правозащитни частици задружно оформиха висяща в пространството ръка и му зашлевиха звучен шамар. Оттегляйки се към далечната и митична за всеки български ром земя, наречена Хелзинки, не пропуснаха да отнесат със себе си присъдената на журналиста награда „Черноризец Храбър“.
Отдавна не практикувам апологетиката като начин на времегубене. Нямам намерение и в този случай да защитавам целокупната Теза на Руменов (каквато и да е тя). Реагирам. Обикновено реагирам, когато си струва усилието. А най-често реагирам на първични прояви. Когато тази първичност е наложила нескопосано слепената маска на интелектуалната претенциозност, реагирам задължително.
Ако погледнеш голо човешко същество, с голяма доза вероятност ще отгатнеш правилно пола му по първичните полови белези. Също така е много вероятно да разпознаеш мага Астор по комбинацията „гола глава + брада“. Но да посочиш безпогрешно расиста/нео-нациста в човек с гола глава, който си позволява да употребява често думата „циганин“, това вече е феноменален профетизъм. Или най-обикновена манипулативна кампания, целяща предизвикването на кръстоносен поход срещу набеденото за пишещо с арийско мастило перо на иновереца Руменов.
И ако кръстоносният поход може да бъде наложен с известни усилия като единствен възможен аргумент, то отнемането на наградата „Черноризец Храбър“ беше проява на няколко скандално недопустими грешки от страна на съвременните кръстоносци. Допреди отнемането й Калин Руменов беше дяволски популярен сред главозамайващата маса читатели на в.“Новинар“. Сега броячът на блога му сменя цифрите толкова бързо, че създава усещането за почти осезаема поява на вятър в което и да е добре затворено помещение. Надуха тръбите тези правозащитници и свикаха под знамената свои събратя от цял свят. Резултат – блогът на Калин Руменов предизвиква „гръмването“ на сървъра, предполагам всеки ден по няколко пъти. Подчертаха с цветен маркер няколко „откровено расистки“ абзаца от статиите на Калин, размахаха пред „безпристрастни съдници“ снимка на лъсналото му кубе и с разтуптяна от справедлив гняв ръка поставиха зад знака за равенство по франкенщайновски съшития образ на нещо средно между Дуче, доктор Менгеле и отец Гелеменов. Кубето като антипод на идеята за невинния косопад беше лъснато с още няколко подчертани абзаца, свити на топка и впоследствие поднесено за консумация в цялата си лъскавина на всички, които успяха да притичат и да се хвърлят в меллето.
Докато Калин Руменов прокламираше равни права и съответно задължения за всички български граждани, едни хора от едни организации, фондации и трудни за запомняне абревиатурни структури поведоха свещена война срещу него под флага на... какво? На безформената емблема на защитниците от призиви за етническо равноправие? Орденът на лингвистичните пуристи, в чиито канони с червени букви е записано, че ако си с гола глава нямаш право да употребяваш думата „циганин“? Кръстоносен поход от името на „Бръснарите-антифашисти от седмия ден“ срещу полираното кубе на Калин Руменов? Само дето явно са пропуснали факта, че относително отдавна сме минали през периода на Средновековието и значително повече хора умеят да четат. Мнозина умеят и да четат с разбиране както и да формират лично мнение по прочетеното. Точно на тези хора не са убегнали фрапантните грешки и евтината манипулативност на този нелеп кръстоносен поход от нискокачествен комикс.
Аз няма да седна да ридая за изгубената журналистическа награда на Калин Руменов нито край река Пиедра, нито край Перловската река. Жал ми е само за кръстоносците и уморените им от напразен галоп кончета-вихрогончета. Жал ми е, че нямат доблестта поне пред себе си да признаят, че яростно атакуваната свастика пак се оказа перката на вятърна мелница. Ама така е, когато тръгваш на война срещу глава, която е полирана отвън, а твоята – отвътре...
